Историята на Елизабет Мъри от улиците на Ню Йорк до „Харвард“
„Представете си, че се разхождате из Ню Йорк, 90-те години на ХХ век. Неусетно сте се озовали в Бронкс, на улица „Юнивърсити авеню“. Вдигате очи нагоре към сградите и погледът ви се спира на едно доста мърляво дете, застанало на мръсен отворен прозорец. Чудите се защо изглежда така и какво прави то?! Сега ще ви разкажа нейната история.
Детето, чакащо с широко отворени очи и свито сърце, е Елизабет. Малката Лиз Мъри очаква с нетърпение появата на социалния работник,
който да отпусне така необходимите купони за храна за цялото семейство. За съжаление родителите на Лизи са наркозависими. Тя споделя неволите си единствено с по-голямата си сестра. Двете момичета стават свидетели на абстиненцията на своите родители, които си инжектират хероин пред очите им. Стават свидетели на техните скандали и пиянски вечери. Умират от глад, защото последните долари са дадени не за храна, а за дрога. Лизи се опитва да бъде добро дете, да ходи на училище, да помага с каквото може вкъщи, но не всичко е по силите на едно десет годишно момиче. Домът им е превзет от мръсотия, неизхвърлен боклук, мухъл и хлебарки. Лиз Мъри е принудена да ходи на училище с въшки в косата, докато една от учителките й не й помага с този проблем.
След дългите години на употреба на наркотици, майката на Лизи се разболява от HIV и развива синдром на придобитата имунна недостатъчност – СПИН.
Приемат я за лечение в специализирана клиника, но не след дълго тя умира, когато Лиз е на 15 години.
Вече в тийнейджърска възраст, Елизабет започва системно да отсъства от училище, пропуска важни учебни кредити, бяга с приятели и е на път да провали животът си. Прекарва нощите скрита или при свои приятели, или на последните стълбища в някой добре осветен вход, или на някоя метростанция. Този период продължава дълго. Все пак успява да си намери работа и да изкарва малко джобни пари за храна. Елизабет Мъри се превръща в бездомно младо момиче. През животът й преминават и момчета, които се опитват да се възползват от нейната беззащитност. Отдалечавайки се от баща си, тя дори не разбира, че се е наложило той да постъпи в институция за бездомни.
Всичко преживяно обаче не изтрива волята в младата бунтарска душа да получи по-добра възможност за развитие в живота.
Успява с последните си пари да отиде до Подготвителната хуманитарна академия В Челси, Манхатън, където я приемат с отворени обятия и й подават ръка. Елизабет записва всички възможни кредити според американската образователна система, за да навакса пропуските си. Учи упорито, намира си нови приятели. Хората, които истински са загрижени за нея се оказват нейните учители. В тях тя съзира спасение, но и нещо много по-ценно. Открива своя вътрешен двигател, който дава тласък на мечтите й. След завършване с отличие на академията, Елизабет Мъри печели стипендия на Ню Йорк Таймс за нуждаещи се студенти и е приета да учи не къде да е, приета е да учи в Харвард. След този ден, животът й се превръща във вихрушка.
Елизабет Мъри се развива като мотивационен лектор!
Основава менторска организация „The Arthur Projecт“ на името на своя пръв ментор и помага на други хора, попаднали в нейното положение. Успява да говори дори с Далай Лама. След като баща й умира, завършва психология през 2009 година. Това, което тя споделя, че е научила от своите родители, е останало като отпечатък в съзнанието й: „Те ме научиха, че устойчивостта всъщност е гъвкавост“. И като се замислите, така е. За да бъде устойчив един индивид и да устоява на бурите в живота, трябва да е адаптивен. Това е един от фундаменталните еволюционни принципи.
Затова извадете този стар адаптационен принцип от гардероба с вашите умения, поизтупайте го малко и се захващайте здраво с ученето, защото само това би могло да отприщи вашата вихрушка.“
Доброволец, написал историята: Ралица Илиева
––––––––––––
Източници*:
- Мъри Л., „Да дочакаш утрото„, издателство „Киви“ – https://www.book.store.bg/p250152/liz-myri-da-dochakash-utroto.html
*линковете са достъпни към 02.10.2026
Ако искаш да си наш доброволец, пиши ни по имейл на info@sampostigam.org.
